„Славейков е моят учител и вашият…“
Иван Вазов
През есента на 1827 година в бедна, прихлупена казанджийска къщичка в една от Търновските махали, в първобитна обстановка се ражда един даровит бъдещ поет. Майката на поета умира при раждането му, а детето е спасено по чудо. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух.
Петко Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново.
През 1843 г. става учител във В. Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др.
Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. По време на своите скитничества той опознава в дълбочина живота на народа, неговите песни и приказки, неговият език, неговите болки и стремежи. Натрупаният богат жизнен опит, неизчерпаемото му ученолюбие и неизтощимият му интерес към новото и непознатото донякъде изместват липсата на системно образование, която Петко Рачов Славейков осъзнава и която да края на дните си се стреми да преодолее.
Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ – е запазено.
От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война и много бунтовни песни. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп.“Пчелица“ (1871), сп.“Читалище“ (1872-1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в.“Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни).
За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880-1883), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888). И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език.
Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система и народопсихологията.
След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново, П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.
Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.
По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските воини, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
След Освобождението:
1878 г., есента. Установява се в София, където пренася редакцията на в.“Целокупна България“ – орган на либералната партия. Избран с огромно мнозинство за народен представител в Първото обикновено народно събрание.
1879 г., февруари – 16 април. Назначен е от княз Дондуков-Корсаков за народен представител в Учредителното събрание. Активно участва в изработването и приемането на първата българска конституция. 112 са неговите речи по важни политически въпроси.
1879 г., 15 август. Петко Славейков е уволнен като председател на губернския съвет, заради опозиционните му настроения: отказва да подпише верноподаническа декларация и свиква голям протестен митинг. Публикува открито писмо, в което казва: „Син съм на България по-напред, а после чиновник на правителството!“
1880 г., март. Избран с огромно мнозинство за народен представител във Второто обикновено народно събрание. Става председател на Народното събрание. Разпорежда се да бъдат запазени архивите на Учредителното събрание.
1880 г. декември. Става министър на просветата в правителството на Петко Каравелов. Написва „Инструкция по училищното дело“.
1881 г., началото. Става министър на вътрешните работи. Издава редица окръжни заповеди относно пазенето на руските паметници, хуманното отношение към затворниците, ограничение на продажбата на барут и други взривни вещества; закрива 16 затвора като излишни.
1881 г. Арестуван и интерниран в Трявна. Забранява му се да упражнява професията си.
1881-1883 г. Политически емигрант в Пловдив, Източна Румелия. Учителства в мъжката гимназия.
1883 г., краят. Връща се в София и започва да издава в. „Търновска конституция“.
1884, юни – 1885, януари. Става за втори път министър на вътрешните работи. Първата му работа е да отмени съществуващия през „периода на пълномощията“ закон за забрана на митингите и събранията.
1885 г., 19 януари. Изпраща писмо до Народното събрание, в което подава оставката си, тъй като не може да работи за България така, както би искал, поради влошено здраве и напреднала възраст. И досега фактът е единствен в българската история.
1885 г., есента. Заминава за Пловдив, за да подкрепи Съединението. Назначен е, заедно с д-р Странски и Й. Груев за временни управители на областта.
1885 г., есента. При избухналата Сръбско-българска война заминава на фронта като представител на Червения кръст.
1887-1894 г. Понася огромни преследвания, домашни арести и тормоз при режима на Стамболов.
1895 г., 1 юли, 11 ч. Дълбоко огорчен умира в дома си, който се е намирал на пл. „Кафене баши“ /днешният пл.“Славейков“/. Впоследствие тази къща е продадена и разрушена от общината, въпреки искането на делегация от интелектуалци да бъде запазена за музей.